Беше твърде наивно да тръгна на 250 километра от София с 15 евро.
Дори на джаз фестивал.
Имах някаква романтична представа, че ще може да се плаща с карта. Уви, такава опция нямаше, а най-близкият банкомат беше на 20мин с кола.
Цените бяха като в София. Взех си ребра (всъщност ребро) за 5 евро, които ми таксуваха двойно, но от умората и вълнението не забелязах. Разбрах по-късно, когато вече нямаше особено значение. От нито едно не излезе жена.
С питката и лютеницата сметката стана 12 евро.
Останаха ми три.
Чудех се дали да си купя бира, или да ги запазя за кафе сутринта.
Запазих ги за кафе, защото от бирата не спя добре.
Не че спах добре и без нея.
Лежах, слушах музиката отдалеч и от време на време плясках по някой комар. Не толкова с надеждата да ги победя, колкото да съм в екшъна.
Беше топло. Тревата шумеше. Миришеше на липи. Небето изглеждаше по-голямо от мечтите ми в София.
Въпреки недоспиването, двойно таксуваните ребра и трите евро за сутринта, беше прекрасно.
Имаше звезди, небе, комари и съвсем малко претенции.
Сутринта си купих кафе.
Беше 2 евро.
Остана ми едно.
Вече всичко беше точно.
Пътувам към Крапец.
Решавам да разделя пътя и да спя в Шумен. Минавам през места, за които дори не съм чувал. Някои изглеждат така, сякаш не са в България, но с негативна конотация.
Виждам табела за Омуртаг и решавам да спра да го разгледам.
Няма какво да се разглежда.
Център. Плочник. Някакви хора пият кафе. Единственото забележително е, че има таксита. Не знам кого возят и накъде, но явно има надежда човек да си тръгне.
Продължавам.
Стъпвам на магистралата и чакрата ми за шофиране внезапно се отваря. Решавам, че няма да спя в Шумен. Ще стигна до Варна.
Спирам на първото място за почивка и буквам първия хотел с паркинг. Не ме интересува нищо друго. Така или иначе отивам да спя в прахоляка — важното е колата да има къде да спи.
Хотелът се намира някъде из панелките на квартал „Чайка“. Паркинг има. За четири коли. И четирите места са заети.
Рецепционистът любезно ми предлага да запуша един от гостите и, ако се наложи, да ми се обадят през нощта, за да преместя колата.
Все пак съм дошъл да спя, не да участвам в денонощна логистична операция.
Намирам следващия хотел с паркинг. Предвидливо се обаждам:
— Имате ли свободни места на паркинга? — Имаме.
Стигам.
Нямат.
Спирам на тротоара и отивам на рецепцията. Казват ми, че след малко ще измислят тетриса, когато колегата си тръгне.
Вече съм прекалено изморен дори да се карам. Освен това трябва да ям нещо.
Най-близката улична храна е на Трета буна. Навигацията ме прекарва през някаква джунгла и покрай изоставен бункер. След кратък преход през постапокалиптична Варна намирам претенциозен джънк фуд и бира за десет евро.
Япония отпада малко преди дузпите.
Решавам да се прибера по друг път. Оказва се, че по него няма нито тротоар, нито лампи. Някакви хора правят секс в храстите. Телефоните им светят.
Явно получават нотификации.
Сутрин.
В 5:55 денят започва със сутрешен блок от съседната стая. Изолацията е като нервите ми — тънка.
В 8:20 отивам на закуска. Чудя се колко ли спестяват от това, че маслото, медът и сиренето са имитиращи продукти.
Мисля си, че ако направим българска версия на пътеводителя „Мишлен“, ще се казва „Мрънкалин“.
Все пак се фокусирам върху мекиците. Те поне са автентични.
Наближава девет и решавам да седна в лобито, за да свърша малко работа. Горещо е. Сигурно от времето. Жената на рецепцията си вее с ветрило.
— Може ли да пуснем вентилацията или климатика? Доста е горещо. — Вратата е отворена. — Виждам. Но въпреки това е доста горещо. — Ами, господине, тя се разваля. — Кое се разваля? — Вентилацията. — Как така? — Ами така ми е казано. Аз не разбирам. Имало някакви сензори. — Но и на вас ви е горещо. — Да ви кажа, на мен с ветрилото си ми е много добре.
Тук простакът в мен се надига.
Но вече съм човек на възраст и успявам да го възпра, преди да попита дали може да ми повее и на мен, докато работя.
Качвам се в стаята, където се надявам да е по-хладно.
Може и да поработя малко.
След Варна продължавам към Камен бряг.
Някъде по пътя започвам да си представям как изглеждам отстрани.
Някакъв лунатик, който пътува отникъде за никъде, помъкнал половината си покъщнина в колата. Надуваем дюшек, маса, два стола, лаптоп, резервен лаптоп, слушалки, кабели, зарядни, разклонители, мобилен интернет, резервен мобилен интернет и една огромна батерия, с която вероятно мога да поддържам живота на няколко домакинства, стига никой да не включва бойлер.
Нося дрехи за седмица, въпреки че ще пътувам две. Разчитам, че някъде по пътя цивилизацията все пак е измислила пералня.
Мобилен офис.
Само че офисът е паркиран в прахоляка, служебният стол е сгъваем, а човекът от техническата поддръжка, счетоводството, логистиката и висшия мениджмънт е един и същ мълчалив мъж по къси панталони.
Не пие алкохол.
Почти не говори.
От време на време отваря лаптопа, гледа съсредоточено някакви букви и цифри и започва да натиска клавишите така, сякаш от това зависи дали токът в Североизточна България ще остане включен.
После отмества поглед и гледа морето. Отнася се.
Вероятно хората се чудят дали съм дошъл на почивка, на работа, или се укривам от някого.
До мен беше чичо Митко.
Беше дошъл отнякъде с една малка кола, в която по някакъв начин се беше побрал целият му къмпинг. Извади едно одеяло, опъна го над колата и го хвана с ластици, за да си направи сянка.
Конструкцията изглеждаше така, сякаш при по-силен вятър или ще отлети, или колата ще се превърне в платноходка.
Чичо Митко беше сам.
И си беше забравил ракията.
Това беше голямата му тревога.
Разказа го няколко пъти. На мен, на съседите, на двойката от Ботевград и вероятно на всеки, който се задържеше достатъчно дълго около одеялото.
Пускаше шеги. Говореше високо. Смееше се пръв и най-силно.
Все едно искаше да убеди всички, а най-вече себе си, че забравената ракия е най-голямата му болка.
Не мисля, че беше.
Не го попитах.
Той също не ме попита защо човек тръгва сам към морето с повече техника, отколкото дрехи, защо не пие и защо понякога може да прекара половин ден, без да каже повече от няколко думи.
Всеки пазеше приличие спрямо чуждата лудост.
От другата ми страна беше двойка в ранните 60 от Ботевград. Бяха дошли по-подготвени за общуване.
Имаха бира.
— Ще пиеш ли една? — попитаха ме. — Благодаря, не пия.
Приеха го с леко недоверие, но без да настояват. Аз си отворих газирана вода. След малко мъжът опита пак.
— Хайде де, имам повод да почерпя. Утре съм именник.
Значи Юлиян.
Тук вече отказът щеше да изглежда не като принцип, а като лична обида към календара.
Проблемът беше, че нямах чаша.
Чичо Юли реши и този въпрос. Отсипа си от бирата, подаде ми останалото и така се оказах почерпен с точно три глътки.
Достатъчно, за да уважа именния ден.
Недостатъчно, за да разваля образа си на подозрителния човек с газирана вода.
Той си допи бирата. Аз се върнах към водата си.
Чичо Митко продължаваше да страда по ракията.
Така постепенно се оформи малка алкохолна йерархия.
Единият беше забравил ракията.
Другият имаше повод да черпи.
А аз бях изпил три глътки по задължение и вече се чувствах социално интегриран.
Предполагам, че отстрани аз изглеждах най-притеснително.
Човек може да разбере някого, който е дошъл на морето да пие.
Може да разбере и някого, който е дошъл да пие, но си е забравил пиенето.
Човек, който пристига с три вида зарядни, резервен интернет, огромна батерия и стек газирана вода, вече буди основателни подозрения.
Седяхме така — чичо Митко под одеялото, двойката от Ботевград с бирите, а аз пред мобилния си команден център.
Всеки дошъл отнякъде. Всеки тръгнал нанякъде.
Чичо Митко говореше за ракията.
Юлиян — за именния ден.
Аз — почти нищо.
Може би мълчанието беше нашият общ начин да говорим за същото.
Стигам до Крапец. Бях решил да отседна в къмпинга — идея, зародила се при предишното ми идване, преди точно девет години.
Първо правя една обиколка на селото, за да си припомня. Всичко си е точно както съм го оставил. Или поне достатъчно близо, за да не си личи от пръв поглед какво се е променило.
Запътвам се към къмпинга. По пътя се отбивам до мястото, където преди опъвахме хамаци. Тревата е доста висока, тополите са изрязани. Вече не изглежда особено удобно за хамак. Или претенциите ми са пораснали за тези девет години.
На рецепцията момичето се опитва да ми продаде бунгало без климатик на цена като за такова с климатик. Отнякъде се появява шефчето — или поне човекът, който се чувства като шефче в този къмпинг. С диагоналка през гърдите и цигара в устата. Обяснява ми, че климатик в тези бунгала няма.
Вече съм платил за три нощувки. Единствената ми възможност е да доплатя за „скъпото“ и да се преместя в бунгалата с гръмкото име „Хавай“: собствен санитарен възел, климатик, кухненски бокс. Топ лукс за 109 евро на вечер.
Шефчето ме уверява, че няма да съжалявам.
В този момент аз вече съжалявам, но е късно. Парите са изтеглени.
Вторият най-сигурен начин да смутиш рецепционистка след плащане с карта е да поискаш фактура. Започва суетене. Оказва се, че фактурите се издават в друга програма. Програмата я знае колежката. Колежката я няма. Предлага ми да принтира едно листче и да напише с химикалка детайлите на фирмата. Отказвам. Ще сложи подпис и печат. Пак отказвам. Следват обаждания до счетоводството и до някакви полу-божества, които в очите на много хора вероятно са едно и също.
Накрая стигаме до адрес на електронна поща, на който аз трябва подробно да опиша желанията си за фактура. Те, може би, някога, ще ми я издадат.
В този момент вече знам, че това няма да се случи.
Запътвам се към бунгалото. Аз бих го определил като фургон с изолация и PVC дограма. Но кой съм аз да определям кой как се възприема.
Настанявам се. Интернетът е като комарите — ужасен. Хората в срещата не ме чуват добре, а когато споделя екрана си, връзката се превръща в природно бедствие.
Срещата някак върви. Те ми говорят за сертификати, среди и някакви проблеми, които очевидно са важни. Аз вече мисля за мидите на плажа в Шабла. Те продължават да говорят за сертификати. Аз продължавам да мисля за мидите.
Само че по едно от основните правила на българското Черноморие това, че едно заведение е било хубаво преди девет години, по никакъв начин не означава, че е хубаво и сега. За девет години вероятно е сменило седем-осем пъти персонала, готвача и собственика. От старото меню може да е останало само наименованието.
Така се и оказва. Мидите са потресаващи — с маргарин и още нещо, което предпочитам да не идентифицирам.
Но поне се плаща с карта.
Обратно в бунгалото-фургон. Пуснал съм си музика и доработвам. По едно време от треволяците се появяват три девойки, които търсят своя луксозен фургон. Едната ме поздравява. Аз изсумтявам нещо, което вероятно минава за отговор.
Изглежда, социализацията е последното нещо в списъка ми за това пътуване.
Лягам си преди 22:30. Преди девет години щеше да е различно. Тогава вероятно щях да проверя какви бири има в бара.
Сега просто се радвам, че климатикът работи.
Барът не работи.
Защото това, че официално сме във висок сезон, означава само, че цената на нощувките е висока. Не че нещо изобщо работи.
В някакъв момент решавам, че трябва да бъда една идея по-практичен и да използвам кухнята, за която съм платил.
Планът е прост.
Купувам си нещо за ядене и поне един ден не обикалям околията в търсене на хубава храна.
Към този момент вече осъзнавам, че това, което помня за храната отпреди девет години, вероятно вече не съществува.
И двамата сме се променили – и аз и северното Черноморие сме вече кисели.
Отивам до магазина в Дуранкулак. Пред него има много симпатична група англоговорящи младежи на около шейсет, които пият бира и ядат домати, нарязани върху вестник. За момент ми се приисква да седна при тях. После се сещам, че социализацията с непознати не ми е сила и влизам вътре да си напазаря (sic.).
Взимам базови неща. Домати, краставици. Две кисели млека за таратор. Едно прясно мляко за кафето.
Намирам и някаква купа за едно евро, която става за таратор, салата и диня. Важен есенциален продукт, без който оцеляването във фургонa е поставено под въпрос.
На касата виждам шарлан. Впечатлявам се и взимам и него. Изненадата ми става още по-голяма, когато разбирам, че може да се плаща с карта. Жената зад касата се шегува, че са европейци, въпреки че са на края на света. Плащам като европеец и си тръгвам.
На връщане към Крапец се сещам, че съм забравил да си купя хляб. От онази хубавата фурна, която дори вече не помня къде беше. Забравил съм и диня. Второто е поправимо.
Спирам в центъра на Крапец, където една жена продава десет дини и двайсет домата. Избирам най-малката. Оказва се шест килограма. Продава ми я за шест евро. Цени нямаше, явно си ги определя според човека.
Изобщо не мисля, че това е храна за два-три дни, а аз имам още няколко ресторанта, които искам да посетя, за да се убедя, че вече не е хубаво.
Прибирам се във фургона „Хавай“ и подреждам покупките.
Имам домати, мляко, краставица, шарлан, купа и шест килограма диня. Чувствам се като човек, който най-накрая е взел живота си в ръце, но животът е основно таратор.
Сутринта закусвам кроасан с кисело мляко и почти обелена краставица. Не знам дали това е диета, бедствие или нова кулинарна посока, но ме държи известно време.
Оказва се, че имам доста работа и ще трябва да импровизирам нещо за обяд.
После се олисвам. После забравям да ям. После вече съм твърде гладен, за да ям само зеленчуци.
Практичността приключва.
Тръгвам към Езерец и „Дивата патица“.
Не ми се вечеря в шест, затова решавам първо да видя къмпинга и плажа. На плажа има десет човека, бункер и няколко рибарски бунгала, изрисувани красиво с графити.
Пред тях някой е направил арт инсталация с рамка от прозорец и рибарска мрежа.
Харесва ми.
Има нещо много северночерноморско в това да не знаеш дали гледаш изкуство, разруха или нечия практична идея, която времето е превърнало в символ.
Правя си снимките и се връщам в заведението. Празно е. Заети са три маси, като впоследствие разбирам, че са на персонала. Поръчвам стандартното за северното Черноморие.
Рибена чорба. Салата с печен пипер. Миди.
Това е менюто, с което човек проверява дали едно място още става, или има само ламинат и POS терминал.
На връщане минавам през супера за една бира. Излизам с две бири и твърде много сладки неща за човек, който на всички обяснява как не яде захар.
Прибирам се. Изпивам си бирата. Пускам мача. Заспивам преди края.
Последен ден в Крапец.
Трябва да освободя фургона след няколко часа. Поглеждам хладилника, и осъзнавам, че съм изял само половината диня. Всичката останала храна стои.
Пред перспективата да я изхвърля избирам да се освиня и да изям всичко. Така и правя.
Ям домати. Ям краставици. Ям кисело мляко. Ям диня. Ям, не защото съм гладен, а защото съм човек с принципи и защото съм платил шест евро за диня, която очевидно е решила да участва активно в следващия етап от пътуването.
Пътят до Силистра е около два часа и половина.
Минава през забравени от бога места, в които единственото движение са трактори, комбайни и прах. Минавам през село Малина. Малини нямаше, но то и в Гео Милев, няма Гео Милев.
Жътва е.
Пейзажът е равен, сух и безкраен.
От онези пътища, на които започваш да се съмняваш дали навигацията те води някъде, или просто те тества колко дълго можеш да вярваш на технологиите.
Разминавам се с трактори и комбайни.
После пак с трактори.
После с нищо.
Динята вече иска да излиза.
Казвам си, че ще спра на следващата отбивка. После на следващата. После на следващата. После отбивки няма. Или има, но са от онзи тип, в който ако спреш, може да те намерят след жътвата.
Накрая спирам просто в тревата, защото вече усещам, че ще се напикая.
Излизам от колата почти тържествено и чак тогава виждам, че съм спрял до лавандулово поле.
Поливам го.
Не знам дали така се прави земеделие.
Но след Крапец вече не съм сигурен в нищо.
Пътувам към Силистра.
Закъснял съм с плана, а срещата ми започва след няколко минути. Нямам време да се настанявам. Още повече, че дори не съм избрал хотел.
Навигацията ме води нанякъде, където според нея е Силистра, но аз нямам никаква идея накъде отивам. Отново. В един момент просто спирам под едно дърво, защото е 36 градуса, а сянката е доста важна, когато караш черна кола.
Оказвам се до автогарата.
Тя изглежда като извадена от постапокалиптичен филм.
Харесва ми.
Срещата минава и решавам да се насоча към хотела, който съм избрал междувременно. От досегашния си опит съм научил, че вече не вярвам на снимки, описания и обещания за паркинг. Ще отида на място, ще го видя и чак тогава ще запазя.
Часът е към пет следобед.
Спирам в центъра и виждам, че има зона за паркиране за фифти сентс. Докато се суетя да въведа номера и да пратя SMS, от съседната банка излиза охраната и започва да ми говори нещо.
Аз изобщо не го слушам. Зает съм да бъда изряден гражданин.
Пращам SMS-а и чак тогава разбирам, че човекът се е опитвал да ми каже, че проверяващите вече са си тръгнали, а шофьорът на паяка е болен.
Good to know. Но вече е късно.
Хотелът изглежда изненадващо добре и струва 39 евро на вечер, което след Крапец ми се струва почти като хуманитарна помощ.
Докато чакам да настанят хората преди мен, правя резервацията през Booking.
Оказва се, че има и СПА. И закуска. Включени в цената. Топ.
Настанявам се и правя няколко обиколки на парка до реката. След Крапец и пътя през жътвата, Силистра ми се струва почти град с институции. Има река, парк, хора, сенки, пейки и някакво усещане, че цивилизацията не е напълно капитулирала, а само е излязла за обедна почивка и е забравил да се върне, защото е петък.
Отново се озовавам в центъра, където се оказва, че ще има закриване на детски фолклорен фестивал.
Има деца от Чехия, Сърбия, Румъния и Молдова.
Хората се радват.
Местните пияници надигат двулитровки с бира.
За тях това е като жива музика с оркестър, само че без куверт.
Идва време за вечеря и решавам да дам шанс на ресторанта на хотела. Изглежда най-прилично от всичко наоколо, което след последните няколко дни е достатъчно.
Тъй като съм на Дунав, решавам, че ще ям местна риба.
Питам сервитьорката какво би ми препоръчала. Тя ми препоръчва сьомга. Само това ядяла. Все пак добавя, че хората много харесвали шарана. Уверява ме, че нямал вкус на тиня. Имаше.
На сутринта закуската е божествена.
Буквално няма за какво да се хване дори експертът по ресторанти Мрънкалин. Всичко е прясно, истинско, вкусно и подозрително безупречно за цената, която съм платил.
На съседната маса седи мъж с розова ленена риза, зализана назад дълга коса, голям златен пръстен и златна гривна. Изглежда като италиански мафиот от Айдемир. Оказва се пастор на някаква секта. Говори за Исус и какво искал да ни каже. Появяват се още сектанти, включително един чернокож мъж с тениска Joshua 1:9, който говори перфектен български. Започва разгорещен разговор за броя на църквите в Лом и как били повече на глава от населението от тези във Варна.
Не исках да знам повече.
А и СПА-то ме чакаше. В СПА-то симпатичен чичко взима проби от водата на басейна. Не знам кое ме впечатлява повече — че е от ромски произход, че е любезен, или че наистина взима проби от водата. И трите неща някак ме изненадват, което казва повече за мен, отколкото за него. Питам го нещо съвсем обикновено и той изведнъж ми се зарадва така, сякаш не му се случва често някой да прояви внимание към него, без да му говори като на част от инвентара. Почти си ставаме приятели. Включва ми всички видове сауни и парни бани и си продължава с делата. Оставам сам. Цялото СПА е мое. Явно ходенето на сауна не е богоугодно дело. Но за моята вяра няма проблем.
Разглеждайки картата на Силистра, виждам, че имат квартал със звучното име „Самолет“.
На тръгване решавам да проверя дали наистина има самолет там.
Имат – не е като Гео Милев и Малина.
Съвсем истински паркиран самолет, заключен зад метална ограда... (б.а. изобщо не съм си помислял да прескачам огради и да го разглеждам отвътре)
Правя няколко снимки на самолета и продължавам към Русе.
Следващата спирка беше резерват Сребърна. На касата разпитах колко време би ми отнело да обиколя цялото езеро. Отговора от 2 – 2:30 часа ми се стори като добра разходка защото вероятно се представях че ще обикалям Южния парк. Час по-късно аз все още се опитвах да намеря как да стигна от другата страна на дигата, тревата беше над метър, калта вероятно също толкова. Не бях настроен за чак такова приключение и реших да се върна.
По пътя виждам табелата за Тутракан и решавам, че няма да имам по-добра възможност да го видя. Хващам отбивката и стигам до реката.
Тутракан ме грабва от пръв поглед.
Градът е разположен амфитеатрално към Дунав. Има рибарска махала, стари къщи, стръмни улици и някакъв особен дух, който не мога веднага да назова. Не е точно носталгия. Не е и курортност, а е една особена гордост. Сякаш старите рибари са се прибрали за малко в къщите си и просто са изчезнали.
Решавам да спра до нещо, което се нарича „посетителски център“ и изглежда работи.
Влизам.
Посреща ме мило куче. Други признаци на живот няма. Разхождам се наляво-надясно. Никой. Влизам в една от къщичките и поздравявам. Пак никой.
В един момент отнякъде се появява жена, видимо на моя възраст, и започва да ми обяснява къде съм попаднал с такъв великолепен патос, че за миг забравям, че съм в Тутракан.
Обяснява ми какво има, какво може да се види, какво обикновено правят, за работилниците си – за рибарски мрежи, за грънчарство и какви още неща се случват тук. Само че не сега. Сега — йок.
Няколко пъти ми обяснява, че работи без почивен ден и без обедна почивка, но в събота, и само в събота, работят до обяд. Тоест сега хем работят, но не работят. Мал шанс. Иначе имало много какво да се види. Даже за няколко дни. Скептичен съм.
Препоръчва ми историческия музей и етнографския музей за дунавски риболов и лодкостроене. Избирам втория. Там отново ме посреща млада жена, която изглежда леко изненадана, че ме вижда. После изглежда изненадана, че съм сам. После изглежда изненадана, че едновременно с това проявявам интерес към музея ѝ.
Запалва лампите, прави ми кратко представяне и ме оставя да се разходя из залите.
Музеят е хубав – има някакъв особен чар. Като се завъртам обратно, я поразпитвам за живота в Тутракан. Казвам ѝ, че градът има особен дух и че ме е впечатлил.
Разговорихме се. Даже толкова, че за малко да ѝ предложа да вечеряме заедно. Не го направих. Тръгнах си. Сега малко съжалявам.
Тя ми препоръчва да отида до мемориала на Тутраканската епопея — най-новия им музей, малко извън града. Препоръчва ми и добро място за ядене.
Да, да. Знам. Това беше моментът.
Отивам към епопеята.
И епопеята наистина е епична.
Буквално и преносно.
Има лек кич, разбира се. Без него явно не може, когато държавата реши да разказва героизъм и да усвоява евро-фондове. Но въпреки това мястото си заслужава. Има мащаб, има история, има нещо, което те кара поне за малко да замълчиш и да помислиш на къде си тръгнал.
Уредникът е толкова надъхан да разказва, че чак му завиждам.
Има хора, които работят така, сякаш е на живот и смърт.
След епопеята се връщам към препоръчания рибен ресторант. Вътре е спокойно. Даже много спокойно – хора няма. Посреща ме момче, вероятно синът на собственика, защото мястото изглежда като семеен ресторант, а това често е добър знак.
Поръчвам рибена чорба, салата и тарама.
После го моля за препоръка за риба. Препоръчва ми някаква, която не съм чувал.
Питам го дали ще мога да се наям с нея, защото, макар да е четири следобед, това ще ми е първото сериозно ядене за деня.
Уверява ме, че порцията е добра.
След малко ми носи десет цацки на стероиди.
Вторият опит с дунавската риба е като първият – пълно разочарование.
Наблягам на хляба и тарамата.
Някак се наяждам.
Тутракан почти успя да бъде романтичен.
Междувременно ми се обаждат разни хора.
— Къде си? — В Тутракан. — Къде?! — В Тутракан.
Въодушевено си разказвам плана.
— А после? — После ще ходя в <без спойлери>. — Аааа, добре, добре. Супер! Айде, ще разкажеш как е било.
Никой не се интересува от Тутракан.
Стигам до Русе.
Настанявам се в хотела.
Рецепцията изглежда повече от прилично. Има паркинг. Започва обещаващо.
Моля за по-висок етаж и гледка към реката.
Дават ми стая на шестия.
Последните етажи още били в ремонт.
Качвам се.
Когато вратата на асансьора се отваря, разбирам, че „още в ремонт“ е доста гъвкаво понятие. От двете страни има по двайсет сантиметра фибран, необърнати ръбове и онова усещане, че е хубаво, но не е готово.
Входната врата на стаята изглежда горе-долу по същия начин.
Имам чувството, че ако я натисна малко по-силно, ще падне заедно с касата.
Оставям си раницата и излизам.
Решавам да направя една обиколка на нощно Русе.
Правя тигел покрай реката. После завивам към центъра. Градът е тих, широк и някак по-европейски, отколкото човек очаква, но достатъчно български в детайлите, за да не се отпускаш прекалено.
Прави ми впечатление, че всеки блок си има име.
Не просто номер.
Име.
Някои са кръстени на възрожденци. Други носят тежки комунистически названия като „Втора петилетка“ и „Георги Димитров“, но любими ми стават тези с имена „Дом“, „Космос“ и „Голиат“ – изглежда някой някога е вярвал, че панелният блок може да има и идеологическа мисия.
Връщам се в хотела.
Преди да заспя забелязвам странни петна по таблата на леглото. Сякаш преди мен в стята е имало не хора, а охлюви... Твърде късно е, а и съм твърде изморен да слизам до рецепцията. Преместих се на другото легло и заспах.
Субудих се сравнително рано, все още не ми беше минало напълно и слязох, да кажа на рецепцията да обърнат внимание и да почистят.
Тръгвам към скалните манастири и пещерата.
Районът около Русе е особен. Отвън изглежда равен и кротък, а после изведнъж земята се разтваря. Появяват се скали, каньони, пещери, скални манастири... красота.
Пещерата „Орлова чука“ е хубава.
Но по-интересен от нея се оказва Пешо.
Пешо е мъж на около петдесет и ще бъде нашият водач в пещерата. Полусляп е на светло, но вижда добре в тъмното, казва.
Което звучи като характеристика на герой от митологията, но всъщност е съвсем реален човек, който ми обяснява нещата спокойно и с някакъв особен хумор и много заразителен смях.
Бивш системен администратор на Две Могили.
Сега живее в съседното село Пепелина, където населението е едва седемнайсет души.
Страхотен тип.
От онези хора, които са преживели много, но не се отказват и с малко хумор преминават през незгодите на живота.
Говорим си.
За селото.
За техниката.
За това какво е да живееш на място, където хората са по-малко от отворените табове в браузъра ми.
Той разказва без да се оплаква. Това винаги ме впечатлява.
Аз съм способен да направя цяла вътрешна трагедия от това, че ми е свършил бързият интернет, а човекът живее в село със седемнайсет души, без магазин, често без ток и обхват и ми говори така, сякаш светът просто е сменил резолюцията си.
Питам го какво прави през зимата, когато пещерата затвори за посетители.
— Помагам на хората. Ние сме към социалния патронаж. — А като завали сняг и ви откъсне от света? — Рина сняг — казва го с типичния си хумор и заразителният си смях и дръпва от поредната цигара. Разделяме се малко преди да започнем да се прегръщаме и да се уверяваме, че много се уважаваме.
После продължавам към вторите скални манастири. Прави ми впечатление, че по този път вече минавам за трети път, но бързо игнорирам този факт, защото виждам някаква кола по таван в дерето.
В първия момент мозъкът ми отказва да приеме гледката като реална.
После спирам.
Слизам да видя дали има хора.
След мен спира и още една кола – мъж и жена. Оглеждаме заедно. Хората ги няма.
Колата обаче свети цялата.
Фарове, стопове, аварийни, всички възможни лампи по таблото.
Вътре е пълно с багаж.
Сцената изглежда като нещо между катастрофа, изоставен реквизит и много зле паркиран живот (you cannot park there, mate).
Човекът решава да звънне на 112, защото аз нямам никаква идея къде точно се намираме.
Стоя до него, гледам обърнатата кола и се чувствам едновременно полезен и напълно безполезен.
Той обяснява какво виждаме.
От другата страна явно вече знаят – благодарят му, но по онзи типичен бюрократичен начин, при който не си съвсем сигурен дали са искрени или просто любезно ти казват, че им губиш времето и да се разкараш.
Получавайки типичният лелка опит, продължавам към манастирите.
Вървя по пътеките, гледам скалите и си мисля за Пешо, за обърнатата кола, за блоковете с имена и за хотела, който е хубав, ама не е готов. Колкото повече време минава, толкова повече това пътуване се случва извън планираното.
Последният ден в Русе премина предимно в работа и малко социализация. Последното и мен ме изненада. Вече бях разбрал, че в някои заведения има уикенд цени – двойно по-високи от обикновено – гостоприемство.
През деня бях успял да намеря пералня и срещу 15 евро си подсигурих чисти дрехи за остатъка от пътуването. Човек излиза от пералнята не просто с изпрани тениски, а с усещането, че животът му временно е подреден.
Тръгвайки се усетих как вместо да избера най-бързия път, съзнателно избирам най-бавния. Онзи, който минава през места, в които вероятно скоро няма да се върна. Не защото непременно има нещо за гледане, а защото точно това ме интересуваше — местата, за които никой не пита после.
В един момент навигацията ми казва да се отклоня на юг. Нещо твърде неочаквано, предвид че искам да следвам реката и да се отправя на северозапад. Не се съпротивлявам. Завивам.
Минавам по някакви третокласни и доста разбити пътища, но продължавам. В един момент навигацията издава познатия звук за промяна на маршрута и виждам как оставащите километри внезапно се съкращават с нещо като сто.
Наскоро прочетох как навигацията никога не греши. Дори когато очевидно е сбъркала, единственото, което казва, е „преизчисляване“. После променя маршрута и продължава сякаш нищо не се е случило.
Хареса ми като житейска сентенция. Когато животът те отведе не там, където си очаквал просто преизчисляваш, променяш курса и продължаваш.
Философските мисли обаче не ми помагат особено с факта, че горивото ми намалява, а наличните бензиностанции по пътя са с имена като на читалища — „Ани 1962“, „Боби Ойл 1974“ и подобни места, които никак не ми вдъхват доверие. Сигурно са напълно нормални. Просто аз съм човек, който може да спи във фургон, но се страхува да зареди дизел от бензиностанция, кръстена като читалище и имащи лога правени на WordArt. Представям си, че сигурно и горивото го филтрират през марля.
В един момент обаче се озовавам на главния път Русе–Бяла, където тържествено ме чака едно OMV. Единственото хубаво нещо в тази част от пътя. Зареждам. След няколко километра отново се връщам в дивото, но вече с пълен резервоар се чувствам полубезсмъртен. Това е една от големите илюзии на съвременния човек — че ако има гориво, интернет и чисти дрехи, значи държи нещата под контрол.
Минавам през села, в които животът си тече по някакви негови правила. В Ценово например има стадион с гръмкото име „Арена Ценово“. И не само има стадион — изглежда, че ще играят мач. Впечатляващо.
В Джулюница няма нищо. А дори да има, пътят минава извън нея, така че нищо не се вижда.
Новград изглежда повече като село, отколкото като нов град. Което не е упрек. Просто уточнение.
Продължавам и вече се чудя Свищов или Белене да е следващата ми спирка – и в двете съм бил, но Белене има изглед към реката, докато в Свищов се вижда само от парка. Белене някак надделява и просто си продължавам по познатият път.
Станало е тъкмо време за обяд, паркирвам се до РПУто, където един полицай дреме-пуши-седи на пейка и започвам да търся място, където могат да ми продадат готвена храна. Подминавам първите две, в които таратора е 1.50е, виждайки едно, в което има значително повече хора. Там, обаче, храна няма. Имат само принцеси и ме препращат към първото от заведенията покрай които бях минал.
Таратор, винен кебап и диня – 10е с бакшиша.
Усеща се как се приближавам към северозапада. После се усещам причините да са такива цените и ми става леко криво.
Хотелът е само един, което улеснява избора. Познат ми е от преди това – има басейн и паркинг, на който със сигурност ще има места. Стигам и с леко притеснение виждам, че е в ремонт. Енергийна ефективност. Съгласяват се да ми дадат стаята на цената с намалението ми в букинг. Не ми се мести повече и я взимам. Басейна е изпразнен и пълен с фибран, същото се отнася и за балкона с гледка към реката за която доплатих.
След като приключвам с работата излизам да се поразходя малко покрай реката. Заговарям се с рецепционистката, която се оказва изключително приятен събеседник, говорим си за фотография, местният бит и прородата, която е единственото нещо, което може да се види там. Подарява ми магнитче с нейна снимка (снимка, която тя е правила, нали).
В този момент група румънци с моторна лодка тъкмо са акустирали на брега и се насочват към рецепцията. Искат стая, после не я искат, а искат някой да ги закара до Свищов за 50е. Часа е малко след 20 от рецепцията започват да звънят на хора от града, които биха се навили.
Да намериш трезвен човек след 20 се оказва доста трудна задача – на третото или четвъртото обаждане един се навива за 100е.
Румънците са съгласни и тръгват, а аз отивам да си говоря с реката.
Белене се оказва разочарование.
Но отново разговорът с местните беше това, което всъщност си струваше.
Тръгвам рано — веднага след закуската. Отново избирам дългия път, който минава „покрай реката“. В даден момент осъзнавам, че това е било много глупава идея, защото на места път няма, а Waze шегаджийски ме информира, че има дупка.
Вероятно има предвид там, където има асфалт. Преувеличавам. Но не много.
Никопол изглежда приятно място. Докато чакам кафето си от кафенето, което е и пункт на EasyPay, зад мен мъж на вид около 55–60, лъхащ на алкохол в 8:30 сутринта, иска да направи депозит към някаква платформа за залагания. Казва си ЕГН-то и разбирам, че е едва пет години по-голям от мен. Взимам си кафето и се разхождам по плажа, където има няколко патки — от истинските — и истински пясък.
Абе, като истинско.
Продължавам пътя си.
Вече започвам да усещам умората. Минали са тринайсет дни от началото на това пътуване, изминал съм над 1500 километра и информацията започва да ме претоварва. Толкова места, хора, разговори, пътища, хотели, фургони, музеи, лош интернет, добри уредници... Мозъкът ми вече започва да отказва да интерпретира и просто запомня. Уж.
Същевременно пътят е толкова гаден, че на места трябва да карам с 20–30 км/ч, за да не рискувам да ми падне гума, амортисьор или друга част от колата, която и без това вече е започнала да издава странни звуци от кормилото.
Изкуственият интелект ми каза да намеря сервиз с подемник.
Аз му казах да си гледа работата и продължих.
YOLO.
Докато си раздрусвам мислите по пътя и проклинам тъпия избор да мина по „живописния“, а не по официалния маршрут, стигам до крепостна стена на замък.
Топ кич.
Оказва се някакво шато — не съм заинтересован.
След малко — „Тук се продава вино“ — все така не съм заинтересован.
Продължавам.
Пътят след Оряхово е хубав, но твърде натоварен с тирове, които карат ужасно. Движа се зад един, от него изхвърча камъче и ми пука предното стъкло.
Даже не се ядосвам.
Стигам Козлодуй по обяд, но съм прилично изморен. Знаех за хотела на АЕЦ-а и за ресторанта му, за който се носят легенди. На рецепцията ми предлагат стая за нещо като 27 евро, а ако искам и закуска — 33 евро.
Усеща се, че сме едновременно в Северозапада и в държавно дружество.
Мятам се на скъпото и се качвам в стаята с идеята да се трупясам. Или поне това беше планът.
Някакви хора, виждайки, че съм онлайн, решават, че трябва да си говорим точно сега, а на мен мозъкът ми е пастет и никак не искам да си говоря с хора.
Към 19:00 излизам да се поразходя. Планът е да намеря кораба „Радецки“. Нямам особена идея къде е, защото бързият интернет вече ми е приключил, а другият е по-зле и от dial-up през 2000 година. Тръгвам по реката. В грешната посока. Но посоката е грешна само ако знаеш накъде си тръгнал. Ако не знаеш — просто минаваш през едни и същи места по няколко пъти.
Оказва се, че „Радецки“ е извън града и ми отнема около час да стигна. Не знам какво очаквах, предвид че съм го виждал стотици пъти на картинка.
Същото е.
Тук вече умората си казва думата и пътят обратно ми се овижда. Вървя и усещам как ми се иска да спра на някоя пейка и просто да полегна. Пейки няма, така че продължавам.
Стигам до ресторанта и вече съм толкова изморен, че даже не ми се яде. Но как мога да пропусна гурмето?! Избирам си пиле-нещо-си и ми казват, че се приготвя на момента и ще трябва да почакам 30–40 минути. Надявам се само да не заспя на масата. Чакането определено си заслужаваше.
Цените — макар и малко по-високи от тези в Белене — също.
Държавна работа.