След Варна продължавам към Камен бряг.
Някъде по пътя започвам да си представям как изглеждам отстрани.
Някакъв лунатик, който пътува отникъде за никъде, помъкнал половината си покъщнина в колата. Надуваем дюшек, маса, два стола, лаптоп, резервен лаптоп, слушалки, кабели, зарядни, разклонители, мобилен интернет, резервен мобилен интернет и една огромна батерия, с която вероятно мога да поддържам живота на няколко домакинства, стига никой да не включва бойлер.
Нося дрехи за седмица, въпреки че ще пътувам две. Разчитам, че някъде по пътя цивилизацията все пак е измислила пералня.
Мобилен офис.
Само че офисът е паркиран в прахоляка, служебният стол е сгъваем, а човекът от техническата поддръжка, счетоводството, логистиката и висшия мениджмънт е един и същ мълчалив мъж по къси панталони.
Не пие алкохол.
Почти не говори.
От време на време отваря лаптопа, гледа съсредоточено някакви букви и цифри и започва да натиска клавишите така, сякаш от това зависи дали токът в Североизточна България ще остане включен.
После отмества поглед и гледа морето. Отнася се.
Вероятно хората се чудят дали съм дошъл на почивка, на работа, или се укривам от някого.
До мен беше чичо Митко.
Беше дошъл отнякъде с една малка кола, в която по някакъв начин се беше побрал целият му къмпинг. Извади едно одеяло, опъна го над колата и го хвана с ластици, за да си направи сянка.
Конструкцията изглеждаше така, сякаш при по-силен вятър или ще отлети, или колата ще се превърне в платноходка.
Чичо Митко беше сам.
И си беше забравил ракията.
Това беше голямата му тревога.
Разказа го няколко пъти. На мен, на съседите, на двойката от Ботевград и вероятно на всеки, който се задържеше достатъчно дълго около одеялото.
Пускаше шеги. Говореше високо. Смееше се пръв и най-силно.
Все едно искаше да убеди всички, а най-вече себе си, че забравената ракия е най-голямата му болка.
Не мисля, че беше.
Не го попитах.
Той също не ме попита защо човек тръгва сам към морето с повече техника, отколкото дрехи, защо не пие и защо понякога може да прекара половин ден, без да каже повече от няколко думи.
Всеки пазеше приличие спрямо чуждата лудост.
От другата ми страна беше двойка в ранните 60 от Ботевград. Бяха дошли по-подготвени за общуване.
Имаха бира.
— Ще пиеш ли една? — попитаха ме. — Благодаря, не пия.
Приеха го с леко недоверие, но без да настояват. Аз си отворих газирана вода. След малко мъжът опита пак.
— Хайде де, имам повод да почерпя. Утре съм именник.
Значи Юлиян.
Тук вече отказът щеше да изглежда не като принцип, а като лична обида към календара.
Проблемът беше, че нямах чаша.
Чичо Юли реши и този въпрос. Отсипа си от бирата, подаде ми останалото и така се оказах почерпен с точно три глътки.
Достатъчно, за да уважа именния ден.
Недостатъчно, за да разваля образа си на подозрителния човек с газирана вода.
Той си допи бирата. Аз се върнах към водата си.
Чичо Митко продължаваше да страда по ракията.
Така постепенно се оформи малка алкохолна йерархия.
Единият беше забравил ракията.
Другият имаше повод да черпи.
А аз бях изпил три глътки по задължение и вече се чувствах социално интегриран.
Предполагам, че отстрани аз изглеждах най-притеснително.
Човек може да разбере някого, който е дошъл на морето да пие.
Може да разбере и някого, който е дошъл да пие, но си е забравил пиенето.
Човек, който пристига с три вида зарядни, резервен интернет, огромна батерия и стек газирана вода, вече буди основателни подозрения.
Седяхме така — чичо Митко под одеялото, двойката от Ботевград с бирите, а аз пред мобилния си команден център.
Всеки дошъл отнякъде. Всеки тръгнал нанякъде.
Чичо Митко говореше за ракията.
Юлиян — за именния ден.
Аз — почти нищо.
Може би мълчанието беше нашият общ начин да говорим за същото.
