Белене се оказва разочарование.
Но отново разговорът с местните беше това, което всъщност си струваше.
Тръгвам рано — веднага след закуската. Отново избирам дългия път, който минава „покрай реката“. В даден момент осъзнавам, че това е било много глупава идея, защото на места път няма, а Waze шегаджийски ме информира, че има дупка.
Вероятно има предвид там, където има асфалт. Преувеличавам. Но не много.
Никопол изглежда приятно място. Докато чакам кафето си от кафенето, което е и пункт на EasyPay, зад мен мъж на вид около 55–60, лъхащ на алкохол в 8:30 сутринта, иска да направи депозит към някаква платформа за залагания. Казва си ЕГН-то и разбирам, че е едва пет години по-голям от мен. Взимам си кафето и се разхождам по плажа, където има няколко патки — от истинските — и истински пясък.
Абе, като истинско.
Продължавам пътя си.
Вече започвам да усещам умората. Минали са тринайсет дни от началото на това пътуване, изминал съм над 1500 километра и информацията започва да ме претоварва. Толкова места, хора, разговори, пътища, хотели, фургони, музеи, лош интернет, добри уредници... Мозъкът ми вече започва да отказва да интерпретира и просто запомня. Уж.
Същевременно пътят е толкова гаден, че на места трябва да карам с 20–30 км/ч, за да не рискувам да ми падне гума, амортисьор или друга част от колата, която и без това вече е започнала да издава странни звуци от кормилото.
Изкуственият интелект ми каза да намеря сервиз с подемник.
Аз му казах да си гледа работата и продължих.
YOLO.
Докато си раздрусвам мислите по пътя и проклинам тъпия избор да мина по „живописния“, а не по официалния маршрут, стигам до крепостна стена на замък.
Топ кич.
Оказва се някакво шато — не съм заинтересован.
След малко — „Тук се продава вино“ — все така не съм заинтересован.
Продължавам.
Пътят след Оряхово е хубав, но твърде натоварен с тирове, които карат ужасно. Движа се зад един, от него изхвърча камъче и ми пука предното стъкло.
Даже не се ядосвам.
Стигам Козлодуй по обяд, но съм прилично изморен. Знаех за хотела на АЕЦ-а и за ресторанта му, за който се носят легенди. На рецепцията ми предлагат стая за нещо като 27 евро, а ако искам и закуска — 33 евро.
Усеща се, че сме едновременно в Северозапада и в държавно дружество.
Мятам се на скъпото и се качвам в стаята с идеята да се трупясам. Или поне това беше планът.
Някакви хора, виждайки, че съм онлайн, решават, че трябва да си говорим точно сега, а на мен мозъкът ми е пастет и никак не искам да си говоря с хора.
Към 19:00 излизам да се поразходя. Планът е да намеря кораба „Радецки“. Нямам особена идея къде е, защото бързият интернет вече ми е приключил, а другият е по-зле и от dial-up през 2000 година. Тръгвам по реката. В грешната посока. Но посоката е грешна само ако знаеш накъде си тръгнал. Ако не знаеш — просто минаваш през едни и същи места по няколко пъти.
Оказва се, че „Радецки“ е извън града и ми отнема около час да стигна. Не знам какво очаквах, предвид че съм го виждал стотици пъти на картинка.
Същото е.
Тук вече умората си казва думата и пътят обратно ми се овижда. Вървя и усещам как ми се иска да спра на някоя пейка и просто да полегна. Пейки няма, така че продължавам.
Стигам до ресторанта и вече съм толкова изморен, че даже не ми се яде. Но как мога да пропусна гурмето?! Избирам си пиле-нещо-си и ми казват, че се приготвя на момента и ще трябва да почакам 30–40 минути. Надявам се само да не заспя на масата. Чакането определено си заслужаваше.
Цените — макар и малко по-високи от тези в Белене — също.
Държавна работа.