Тръгвам към Видин. Първоначалното ми проучване показва, че в Лом просто няма хотели, в които човек може да отседне. Планът е ясен – спирам колкото да хапна нещо, разглеждам набързо и продължавам.
Пътят започва прилично. Асфалтът се редува нов, стар, кръпки, пак нов, пак стар, но като цяло става. В един момент виждам табелата „Добре дошли в област Монтана“ и Северозападът започва рязко да се усеща. Някакъв ме задминава с около 200, пътят става по-гаден, а пейзажът започва да изглежда така, сякаш държавата е стигнала дотук, огледала се е и е решила да се върне обратно.
Малко преди Лом асфалтът се обръща в паваж. Дупките са толкова много, че вече не ги избягваш. Просто избираш по-малката.
Идеално посрещане.
В Лом съм.
Намирам къде да спра и тръгвам по главната. По пътя виждам трактор, управляван от малко дете в скута на баща си. Класика. Минавам още сто метра и вече имам силното желание да остана.
Не мога да го обясня.
Искам го.
Усещам, че и Лом ме иска.
Сядам за бърз обяд, въпреки че е 11:30 и изобщо не съм гладен, в гостилница, която се казва „При Маца“. Идва сервитьорката. Не знам дали беше Маца, но ми говори така, че усещам – ако поръчам нещо грешно, ще ме ошамари.
Доверявам ѝ се напълно.
Шопска салата – 2 евро. Прекрасна рибена саламура – 2.56. Джолан – 4.09.
Преяждам.
Оставям 10 евро и двамата сме повече от доволни.
Вече не подлежи на отмяна.
Оставам.
Междувременно получавам указания от приятел къде да търся хотел и кой последно е ставал за нещо. Стигам до него. Таванът паднал. Мухъл. Не работи от години. За малко да се отчая, когато виждам, че до него има друг. Нещо средно между мотел и хостел, но за 35 евро са готови да направят всичко за мен. Добре де. Почти всичко. Настанявам се. Има климатик. Има бюро. Нямам никакви други претенции. Ще поработя.
Вечерта излизам за вечеря. Правя пореден опит да намеря място, на което продават прясна дунавска риба. Заговарям рецепционистката – приятна дама около шейсетте. Говорим си за рибата, за местния бит и за местната душевност. Споделя моето виждане, но не се оплаква. Спокойно ѝ е. Това беше повтарящо се мнение на почти всички, с които говорих. Осъзнават мизерията, но им е спокойно. Звучи малко тъжно. Все пак ми препоръчва единственото място, на което може да има по-прясна риба. Мястото изглежда прилично на пръв поглед. Сервитьорът е любезен, а цените са една идея по-високи. Шопската вече е 4 евро. Препоръчва ми някаква риба, която отново не бях чувал – Чига. Докато чакам да се приготви, отивам да си измия ръцете. Това леко ги смущава. Не исках да знам защо, но вече мога да предполагам. Насочвам се към тоалетната и не мога да опиша погнусата от това, което видях. И най-мизерната БДЖ тоалетна е по-чиста. Дори тоалетната от „Трейнспотинг“ беше чиста. Ужас на ужасите. Някакви завески за баня трябва да заместят липсата на врати, мухи, смрад, мръсотия и цялостно усещане, че човечеството е загубило битката още преди да влезе. Вече изобщо не ми се яде. Но искаш да усетиш Северозапада? Ето ти Северозапада. Тука е така.
На следващата сутрин се събуждам рано и излизам да се поразходя и да намеря нещо за закуска. Имам фиксидеята, че трябва да са мекици. Не може някъде да няма.
Градът е ранобуден. Има изненадващо много хора за 6:30 и няколко отворени пекарни-баничарници. В първата, в която влизам, има мекици. Даже два вида – обикновени за 50 цента и със сирене за 70. Излизам доволен.
По пътя виждам неща, които не можеш да видиш в София – вендинг машина за риболовна стръв и принадлежности, която не работи, и уиски бар (добре, де павилионче), който отваря в 7.
Какво друго би искал да си купи човек в 7 сутринта, освен мекици, кафе и уиски.
След закуската поработвам. Бях решил, че задължително ще хапна една рибена чорба на изпроводяк. Връщам се „При Маца“.
Този път ме обслужва Маца-2.
Забравя ми шопската салата, но се оправдава с бунта в кухнята. Оттам се чува истински северозападен скандал и всеки момент очаквам да прерасне в уестърн, в който нещата ще се решат като между мъже – с два револвера и една загоряла скара.
Отплеснах се.
Лом е луд град.
Правя няколко тигела през града и първото ми усещане е странно. Петък следобед е, а хора сякаш няма. Или градът е твърде голям и хората са разпръснати, или просто ги няма. Виждам множество кафенета, маси, столове и никой.
Казвам си, че може би е рано и ще се появят по-късно.
Стигам до крепостта „Баба Вида“ само за да разбера, че не ми се пържи като гущер и ще я посетя сутринта.
Насочвам се към ресторанта, който на първо впечатление изглежда като видинското Happy. Знам, че трябва да си поръчам ребра, така че изборът не е труден, макар менюто да е многообразно. Лош знак, винаги.
Зачитам се — това бил наследник на „Балкантурист“.
Не може да избягаме от това, мисля си.
Идва сервитьорът да ми вземе поръчката.
Часът вече е 21:30. Очаквам да се разходя по главната и да видя хората. Оставам си с очакванията. Едно-единствено заведение има 20–30 човека и това е всичко. Разхождат се единични двойки, а около тях — множество заведения, които просто стоят тъжно празни.
Решавам, че ми е достатъчно Видин, и се мятам към Белоградчик и Магурата. Предварително проверявам кое къде е — не за друго, а за да не минавам по два-три пъти по един и същи път, карайки ги в случаен ред.
Магурата се оказва първа и тръгвам към нея.
В един момент пътят свършва и става на чакъл. Waze продължава да се шегува с мен, че има дупки. Община Белоградчик ме поздравява с „Добре дошли“ и също се шегува с мен, че има път.
В Магурата се оказва, че галерията с рисунките е затворена за посетители от години. Твърде много съвременни автори.
Показват ни филмче вместо това. На него ясно се вижда как някой е писал „кур“ и е бегал. След 7000 години ще е със същата стойност.
По пътя към изхода виждаме още множество съвременни таланти.
От изхода до входа и паркинга са два километра. Предприемчив бизнесмен е осигурил частно влакче. Първоначално на цена от 2 евро, но после явно му се е видяла малко и я е поправил на 3.
Лесно се разбира къде са началната и крайната точка. Има голяма локва масло.
