Стигам до Русе.
Настанявам се в хотела.
Рецепцията изглежда повече от прилично. Има паркинг. Започва обещаващо.
Моля за по-висок етаж и гледка към реката.
Дават ми стая на шестия.
Последните етажи още били в ремонт.
Качвам се.
Когато вратата на асансьора се отваря, разбирам, че „още в ремонт“ е доста гъвкаво понятие. От двете страни има по двайсет сантиметра фибран, необърнати ръбове и онова усещане, че е хубаво, но не е готово.
Входната врата на стаята изглежда горе-долу по същия начин.
Имам чувството, че ако я натисна малко по-силно, ще падне заедно с касата.
Оставям си раницата и излизам.
Решавам да направя една обиколка на нощно Русе.
Правя тигел покрай реката. После завивам към центъра. Градът е тих, широк и някак по-европейски, отколкото човек очаква, но достатъчно български в детайлите, за да не се отпускаш прекалено.
Прави ми впечатление, че всеки блок си има име.
Не просто номер.
Име.
Някои са кръстени на възрожденци. Други носят тежки комунистически названия като „Втора петилетка“ и „Георги Димитров“, но любими ми стават тези с имена „Дом“, „Космос“ и „Голиат“ – изглежда някой някога е вярвал, че панелният блок може да има и идеологическа мисия.
Връщам се в хотела.
Преди да заспя забелязвам странни петна по таблата на леглото. Сякаш преди мен в стята е имало не хора, а охлюви... Твърде късно е, а и съм твърде изморен да слизам до рецепцията. Преместих се на другото легло и заспах.
Субудих се сравнително рано, все още не ми беше минало напълно и слязох, да кажа на рецепцията да обърнат внимание и да почистят.
Тръгвам към скалните манастири и пещерата.
Районът около Русе е особен. Отвън изглежда равен и кротък, а после изведнъж земята се разтваря. Появяват се скали, каньони, пещери, скални манастири... красота.
Пещерата „Орлова чука“ е хубава.
Но по-интересен от нея се оказва Пешо.
Пешо е мъж на около петдесет и ще бъде нашият водач в пещерата. Полусляп е на светло, но вижда добре в тъмното, казва.
Което звучи като характеристика на герой от митологията, но всъщност е съвсем реален човек, който ми обяснява нещата спокойно и с някакъв особен хумор и много заразителен смях.
Бивш системен администратор на Две Могили.
Сега живее в съседното село Пепелина, където населението е едва седемнайсет души.
Страхотен тип.
От онези хора, които са преживели много, но не се отказват и с малко хумор преминават през незгодите на живота.
Говорим си.
За селото.
За техниката.
За това какво е да живееш на място, където хората са по-малко от отворените табове в браузъра ми.
Той разказва без да се оплаква. Това винаги ме впечатлява.
Аз съм способен да направя цяла вътрешна трагедия от това, че ми е свършил бързият интернет, а човекът живее в село със седемнайсет души, без магазин, често без ток и обхват и ми говори така, сякаш светът просто е сменил резолюцията си.
Питам го какво прави през зимата, когато пещерата затвори за посетители.
— Помагам на хората. Ние сме към социалния патронаж. — А като завали сняг и ви откъсне от света? — Рина сняг — казва го с типичния си хумор и заразителният си смях и дръпва от поредната цигара. Разделяме се малко преди да започнем да се прегръщаме и да се уверяваме, че много се уважаваме.
После продължавам към вторите скални манастири. Прави ми впечатление, че по този път вече минавам за трети път, но бързо игнорирам този факт, защото виждам някаква кола по таван в дерето.
В първия момент мозъкът ми отказва да приеме гледката като реална.
После спирам.
Слизам да видя дали има хора.
След мен спира и още една кола – мъж и жена. Оглеждаме заедно. Хората ги няма.
Колата обаче свети цялата.
Фарове, стопове, аварийни, всички възможни лампи по таблото.
Вътре е пълно с багаж.
Сцената изглежда като нещо между катастрофа, изоставен реквизит и много зле паркиран живот (you cannot park there, mate).
Човекът решава да звънне на 112, защото аз нямам никаква идея къде точно се намираме.
Стоя до него, гледам обърнатата кола и се чувствам едновременно полезен и напълно безполезен.
Той обяснява какво виждаме.
От другата страна явно вече знаят – благодарят му, но по онзи типичен бюрократичен начин, при който не си съвсем сигурен дали са искрени или просто любезно ти казват, че им губиш времето и да се разкараш.
Получавайки типичният лелка опит, продължавам към манастирите.
Вървя по пътеките, гледам скалите и си мисля за Пешо, за обърнатата кола, за блоковете с имена и за хотела, който е хубав, ама не е готов. Колкото повече време минава, толкова повече това пътуване се случва извън планираното.
