Беше твърде наивно да тръгна на 250 километра от София с 15 евро.
Дори на джаз фестивал.
Имах някаква романтична представа, че ще може да се плаща с карта. Уви, такава опция нямаше, а най-близкият банкомат беше на 20мин с кола.
Цените бяха като в София. Взех си ребра (всъщност ребро) за 5 евро, които ми таксуваха двойно, но от умората и вълнението не забелязах. Разбрах по-късно, когато вече нямаше особено значение. От нито едно не излезе жена.
С питката и лютеницата сметката стана 12 евро.
Останаха ми три.
Чудех се дали да си купя бира, или да ги запазя за кафе сутринта.
Запазих ги за кафе, защото от бирата не спя добре.
Не че спах добре и без нея.
Лежах, слушах музиката отдалеч и от време на време плясках по някой комар. Не толкова с надеждата да ги победя, колкото да съм в екшъна.
Беше топло. Тревата шумеше. Миришеше на липи. Небето изглеждаше по-голямо от мечтите ми в София.
Въпреки недоспиването, двойно таксуваните ребра и трите евро за сутринта, беше прекрасно.
Имаше звезди, небе, комари и съвсем малко претенции.
Сутринта си купих кафе.
Беше 2 евро.
Остана ми едно.
Вече всичко беше точно.
