В някакъв момент решавам, че трябва да бъда една идея по-практичен и да използвам кухнята, за която съм платил.
Планът е прост.
Купувам си нещо за ядене и поне един ден не обикалям околията в търсене на хубава храна.
Към този момент вече осъзнавам, че това, което помня за храната отпреди девет години, вероятно вече не съществува.
И двамата сме се променили – и аз и северното Черноморие сме вече кисели.
Отивам до магазина в Дуранкулак. Пред него има много симпатична група англоговорящи младежи на около шейсет, които пият бира и ядат домати, нарязани върху вестник. За момент ми се приисква да седна при тях. После се сещам, че социализацията с непознати не ми е сила и влизам вътре да си напазаря (sic.).
Взимам базови неща. Домати, краставици. Две кисели млека за таратор. Едно прясно мляко за кафето.
Намирам и някаква купа за едно евро, която става за таратор, салата и диня. Важен есенциален продукт, без който оцеляването във фургонa е поставено под въпрос.
На касата виждам шарлан. Впечатлявам се и взимам и него. Изненадата ми става още по-голяма, когато разбирам, че може да се плаща с карта. Жената зад касата се шегува, че са европейци, въпреки че са на края на света. Плащам като европеец и си тръгвам.
На връщане към Крапец се сещам, че съм забравил да си купя хляб. От онази хубавата фурна, която дори вече не помня къде беше. Забравил съм и диня. Второто е поправимо.
Спирам в центъра на Крапец, където една жена продава десет дини и двайсет домата. Избирам най-малката. Оказва се шест килограма. Продава ми я за шест евро. Цени нямаше, явно си ги определя според човека.
Изобщо не мисля, че това е храна за два-три дни, а аз имам още няколко ресторанта, които искам да посетя, за да се убедя, че вече не е хубаво.
Прибирам се във фургона „Хавай“ и подреждам покупките.
Имам домати, мляко, краставица, шарлан, купа и шест килограма диня. Чувствам се като човек, който най-накрая е взел живота си в ръце, но животът е основно таратор.
Сутринта закусвам кроасан с кисело мляко и почти обелена краставица. Не знам дали това е диета, бедствие или нова кулинарна посока, но ме държи известно време.
Оказва се, че имам доста работа и ще трябва да импровизирам нещо за обяд.
После се олисвам. После забравям да ям. После вече съм твърде гладен, за да ям само зеленчуци.
Практичността приключва.
Тръгвам към Езерец и „Дивата патица“.
Не ми се вечеря в шест, затова решавам първо да видя къмпинга и плажа. На плажа има десет човека, бункер и няколко рибарски бунгала, изрисувани красиво с графити.
Пред тях някой е направил арт инсталация с рамка от прозорец и рибарска мрежа.
Харесва ми.
Има нещо много северночерноморско в това да не знаеш дали гледаш изкуство, разруха или нечия практична идея, която времето е превърнало в символ.
Правя си снимките и се връщам в заведението. Празно е. Заети са три маси, като впоследствие разбирам, че са на персонала. Поръчвам стандартното за северното Черноморие.
Рибена чорба. Салата с печен пипер. Миди.
Това е менюто, с което човек проверява дали едно място още става, или има само ламинат и POS терминал.
На връщане минавам през супера за една бира. Излизам с две бири и твърде много сладки неща за човек, който на всички обяснява как не яде захар.
Прибирам се. Изпивам си бирата. Пускам мача. Заспивам преди края.
Последен ден в Крапец.
Трябва да освободя фургона след няколко часа. Поглеждам хладилника, и осъзнавам, че съм изял само половината диня. Всичката останала храна стои.
Пред перспективата да я изхвърля избирам да се освиня и да изям всичко. Така и правя.
Ям домати. Ям краставици. Ям кисело мляко. Ям диня. Ям, не защото съм гладен, а защото съм човек с принципи и защото съм платил шест евро за диня, която очевидно е решила да участва активно в следващия етап от пътуването.
Пътят до Силистра е около два часа и половина.
Минава през забравени от бога места, в които единственото движение са трактори, комбайни и прах. Минавам през село Малина. Малини нямаше, но то и в Гео Милев, няма Гео Милев.
Жътва е.
Пейзажът е равен, сух и безкраен.
От онези пътища, на които започваш да се съмняваш дали навигацията те води някъде, или просто те тества колко дълго можеш да вярваш на технологиите.
Разминавам се с трактори и комбайни.
После пак с трактори.
После с нищо.
Динята вече иска да излиза.
Казвам си, че ще спра на следващата отбивка. После на следващата. После на следващата. После отбивки няма. Или има, но са от онзи тип, в който ако спреш, може да те намерят след жътвата.
Накрая спирам просто в тревата, защото вече усещам, че ще се напикая.
Излизам от колата почти тържествено и чак тогава виждам, че съм спрял до лавандулово поле.
Поливам го.
Не знам дали така се прави земеделие.
Но след Крапец вече не съм сигурен в нищо.