Пътувам към Крапец. Решавам да разделя пътя и да спя в Шумен. Минавам през места, за които дори не съм чувал. Някои изглеждат така, сякаш не са в България, но с негативна конотация.

Виждам табела за Омуртаг и решавам да спра да го разгледам.

Няма какво да се разглежда.

Център. Плочник. Някакви хора пият кафе. Единственото забележително е, че има таксита. Не знам кого возят и накъде, но явно има надежда човек да си тръгне.

Продължавам.

Стъпвам на магистралата и чакрата ми за шофиране внезапно се отваря. Решавам, че няма да спя в Шумен. Ще стигна до Варна.

Спирам на първото място за почивка и буквам първия хотел с паркинг. Не ме интересува нищо друго. Така или иначе отивам да спя в прахоляка — важното е колата да има къде да спи.

Хотелът се намира някъде из панелките на квартал „Чайка“. Паркинг има. За четири коли. И четирите места са заети.

Рецепционистът любезно ми предлага да запуша един от гостите и, ако се наложи, да ми се обадят през нощта, за да преместя колата.

Все пак съм дошъл да спя, не да участвам в денонощна логистична операция.

Намирам следващия хотел с паркинг. Предвидливо се обаждам:

— Имате ли свободни места на паркинга? — Имаме.

Стигам.

Нямат.

Спирам на тротоара и отивам на рецепцията. Казват ми, че след малко ще измислят тетриса, когато колегата си тръгне.

Вече съм прекалено изморен дори да се карам. Освен това трябва да ям нещо.

Най-близката улична храна е на Трета буна. Навигацията ме прекарва през някаква джунгла и покрай изоставен бункер. След кратък преход през постапокалиптична Варна намирам претенциозен джънк фуд и бира за десет евро. Япония отпада малко преди дузпите.

Решавам да се прибера по друг път. Оказва се, че по него няма нито тротоар, нито лампи. Някакви хора правят секс в храстите. Телефоните им светят.

Явно получават нотификации.

Сутрин.

В 5:55 денят започва със сутрешен блок от съседната стая. Изолацията е като нервите ми — тънка.

В 8:20 отивам на закуска. Чудя се колко ли спестяват от това, че маслото, медът и сиренето са имитиращи продукти.

Мисля си, че ако направим българска версия на пътеводителя „Мишлен“, ще се казва „Мрънкалин“.

Все пак се фокусирам върху мекиците. Те поне са автентични.

Наближава девет и решавам да седна в лобито, за да свърша малко работа. Горещо е. Сигурно от времето. Жената на рецепцията си вее с ветрило.

— Може ли да пуснем вентилацията или климатика? Доста е горещо. — Вратата е отворена. — Виждам. Но въпреки това е доста горещо. — Ами, господине, тя се разваля. — Кое се разваля? — Вентилацията. — Как така? — Ами така ми е казано. Аз не разбирам. Имало някакви сензори. — Но и на вас ви е горещо. — Да ви кажа, на мен с ветрилото си ми е много добре.

Тук простакът в мен се надига.

Но вече съм човек на възраст и успявам да го възпра, преди да попита дали може да ми повее и на мен, докато работя.

Качвам се в стаята, където се надявам да е по-хладно.

Може и да поработя малко.