Разглеждайки картата на Силистра, виждам, че имат квартал със звучното име „Самолет“.
На тръгване решавам да проверя дали наистина има самолет там.
Имат – не е като Гео Милев и Малина.
Съвсем истински паркиран самолет, заключен зад метална ограда... (б.а. изобщо не съм си помислял да прескачам огради и да го разглеждам отвътре)
Правя няколко снимки на самолета и продължавам към Русе.
Следващата спирка беше резерват Сребърна. На касата разпитах колко време би ми отнело да обиколя цялото езеро. Отговора от 2 – 2:30 часа ми се стори като добра разходка защото вероятно се представях че ще обикалям Южния парк. Час по-късно аз все още се опитвах да намеря как да стигна от другата страна на дигата, тревата беше над метър, калта вероятно също толкова. Не бях настроен за чак такова приключение и реших да се върна.
По пътя виждам табелата за Тутракан и решавам, че няма да имам по-добра възможност да го видя. Хващам отбивката и стигам до реката.
Тутракан ме грабва от пръв поглед.
Градът е разположен амфитеатрално към Дунав. Има рибарска махала, стари къщи, стръмни улици и някакъв особен дух, който не мога веднага да назова. Не е точно носталгия. Не е и курортност, а е една особена гордост. Сякаш старите рибари са се прибрали за малко в къщите си и просто са изчезнали.
Решавам да спра до нещо, което се нарича „посетителски център“ и изглежда работи.
Влизам.
Посреща ме мило куче. Други признаци на живот няма. Разхождам се наляво-надясно. Никой. Влизам в една от къщичките и поздравявам. Пак никой.
В един момент отнякъде се появява жена, видимо на моя възраст, и започва да ми обяснява къде съм попаднал с такъв великолепен патос, че за миг забравям, че съм в Тутракан.
Обяснява ми какво има, какво може да се види, какво обикновено правят, за работилниците си – за рибарски мрежи, за грънчарство и какви още неща се случват тук. Само че не сега. Сега — йок.
Няколко пъти ми обяснява, че работи без почивен ден и без обедна почивка, но в събота, и само в събота, работят до обяд. Тоест сега хем работят, но не работят. Мал шанс. Иначе имало много какво да се види. Даже за няколко дни. Скептичен съм.
Препоръчва ми историческия музей и етнографския музей за дунавски риболов и лодкостроене. Избирам втория. Там отново ме посреща млада жена, която изглежда леко изненадана, че ме вижда. После изглежда изненадана, че съм сам. После изглежда изненадана, че едновременно с това проявявам интерес към музея ѝ.
Запалва лампите, прави ми кратко представяне и ме оставя да се разходя из залите.
Музеят е хубав – има някакъв особен чар. Като се завъртам обратно, я поразпитвам за живота в Тутракан. Казвам ѝ, че градът има особен дух и че ме е впечатлил.
Разговорихме се. Даже толкова, че за малко да ѝ предложа да вечеряме заедно. Не го направих. Тръгнах си. Сега малко съжалявам.
Тя ми препоръчва да отида до мемориала на Тутраканската епопея — най-новия им музей, малко извън града. Препоръчва ми и добро място за ядене.
Да, да. Знам. Това беше моментът.
Отивам към епопеята.
И епопеята наистина е епична.
Буквално и преносно.
Има лек кич, разбира се. Без него явно не може, когато държавата реши да разказва героизъм и да усвоява евро-фондове. Но въпреки това мястото си заслужава. Има мащаб, има история, има нещо, което те кара поне за малко да замълчиш и да помислиш на къде си тръгнал.
Уредникът е толкова надъхан да разказва, че чак му завиждам.
Има хора, които работят така, сякаш е на живот и смърт.
След епопеята се връщам към препоръчания рибен ресторант. Вътре е спокойно. Даже много спокойно – хора няма. Посреща ме момче, вероятно синът на собственика, защото мястото изглежда като семеен ресторант, а това често е добър знак.
Поръчвам рибена чорба, салата и тарама.
После го моля за препоръка за риба. Препоръчва ми някаква, която не съм чувал.
Питам го дали ще мога да се наям с нея, защото, макар да е четири следобед, това ще ми е първото сериозно ядене за деня.
Уверява ме, че порцията е добра.
След малко ми носи десет цацки на стероиди.
Вторият опит с дунавската риба е като първият – пълно разочарование.
Наблягам на хляба и тарамата.
Някак се наяждам.
Тутракан почти успя да бъде романтичен.
Междувременно ми се обаждат разни хора.
— Къде си? — В Тутракан. — Къде?! — В Тутракан.
Въодушевено си разказвам плана.
— А после? — После ще ходя в <без спойлери>. — Аааа, добре, добре. Супер! Айде, ще разкажеш как е било.
Никой не се интересува от Тутракан.