Стигам до Крапец. Бях решил да отседна в къмпинга — идея, зародила се при предишното ми идване, преди точно девет години.
Първо правя една обиколка на селото, за да си припомня. Всичко си е точно както съм го оставил. Или поне достатъчно близо, за да не си личи от пръв поглед какво се е променило.
Запътвам се към къмпинга. По пътя се отбивам до мястото, където преди опъвахме хамаци. Тревата е доста висока, тополите са изрязани. Вече не изглежда особено удобно за хамак. Или претенциите ми са пораснали за тези девет години.
На рецепцията момичето се опитва да ми продаде бунгало без климатик на цена като за такова с климатик. Отнякъде се появява шефчето — или поне човекът, който се чувства като шефче в този къмпинг. С диагоналка през гърдите и цигара в устата. Обяснява ми, че климатик в тези бунгала няма.
Вече съм платил за три нощувки. Единствената ми възможност е да доплатя за „скъпото“ и да се преместя в бунгалата с гръмкото име „Хавай“: собствен санитарен възел, климатик, кухненски бокс. Топ лукс за 109 евро на вечер.
Шефчето ме уверява, че няма да съжалявам.
В този момент аз вече съжалявам, но е късно. Парите са изтеглени.
Вторият най-сигурен начин да смутиш рецепционистка след плащане с карта е да поискаш фактура. Започва суетене. Оказва се, че фактурите се издават в друга програма. Програмата я знае колежката. Колежката я няма. Предлага ми да принтира едно листче и да напише с химикалка детайлите на фирмата. Отказвам. Ще сложи подпис и печат. Пак отказвам. Следват обаждания до счетоводството и до някакви полу-божества, които в очите на много хора вероятно са едно и също.
Накрая стигаме до адрес на електронна поща, на който аз трябва подробно да опиша желанията си за фактура. Те, може би, някога, ще ми я издадат.
В този момент вече знам, че това няма да се случи.
Запътвам се към бунгалото. Аз бих го определил като фургон с изолация и PVC дограма. Но кой съм аз да определям кой как се възприема.
Настанявам се. Интернетът е като комарите — ужасен. Хората в срещата не ме чуват добре, а когато споделя екрана си, връзката се превръща в природно бедствие.
Срещата някак върви. Те ми говорят за сертификати, среди и някакви проблеми, които очевидно са важни. Аз вече мисля за мидите на плажа в Шабла. Те продължават да говорят за сертификати. Аз продължавам да мисля за мидите.
Само че по едно от основните правила на българското Черноморие това, че едно заведение е било хубаво преди девет години, по никакъв начин не означава, че е хубаво и сега. За девет години вероятно е сменило седем-осем пъти персонала, готвача и собственика. От старото меню може да е останало само наименованието.
Така се и оказва. Мидите са потресаващи — с маргарин и още нещо, което предпочитам да не идентифицирам.
Но поне се плаща с карта.
Обратно в бунгалото-фургон. Пуснал съм си музика и доработвам. По едно време от треволяците се появяват три девойки, които търсят своя луксозен фургон. Едната ме поздравява. Аз изсумтявам нещо, което вероятно минава за отговор.
Изглежда, социализацията е последното нещо в списъка ми за това пътуване.
Лягам си преди 22:30. Преди девет години щеше да е различно. Тогава вероятно щях да проверя какви бири има в бара.
Сега просто се радвам, че климатикът работи.
Барът не работи.
Защото това, че официално сме във висок сезон, означава само, че цената на нощувките е висока. Не че нещо изобщо работи.