Последният ден в Русе премина предимно в работа и малко социализация. Последното и мен ме изненада. Вече бях разбрал, че в някои заведения има уикенд цени – двойно по-високи от обикновено – гостоприемство.
През деня бях успял да намеря пералня и срещу 15 евро си подсигурих чисти дрехи за остатъка от пътуването. Човек излиза от пералнята не просто с изпрани тениски, а с усещането, че животът му временно е подреден.
Тръгвайки се усетих как вместо да избера най-бързия път, съзнателно избирам най-бавния. Онзи, който минава през места, в които вероятно скоро няма да се върна. Не защото непременно има нещо за гледане, а защото точно това ме интересуваше — местата, за които никой не пита после.
В един момент навигацията ми казва да се отклоня на юг. Нещо твърде неочаквано, предвид че искам да следвам реката и да се отправя на северозапад. Не се съпротивлявам. Завивам.
Минавам по някакви третокласни и доста разбити пътища, но продължавам. В един момент навигацията издава познатия звук за промяна на маршрута и виждам как оставащите километри внезапно се съкращават с нещо като сто.
Наскоро прочетох как навигацията никога не греши. Дори когато очевидно е сбъркала, единственото, което казва, е „преизчисляване“. После променя маршрута и продължава сякаш нищо не се е случило.
Хареса ми като житейска сентенция. Когато животът те отведе не там, където си очаквал просто преизчисляваш, променяш курса и продължаваш.
Философските мисли обаче не ми помагат особено с факта, че горивото ми намалява, а наличните бензиностанции по пътя са с имена като на читалища — „Ани 1962“, „Боби Ойл 1974“ и подобни места, които никак не ми вдъхват доверие. Сигурно са напълно нормални. Просто аз съм човек, който може да спи във фургон, но се страхува да зареди дизел от бензиностанция, кръстена като читалище и имащи лога правени на WordArt. Представям си, че сигурно и горивото го филтрират през марля.
В един момент обаче се озовавам на главния път Русе–Бяла, където тържествено ме чака едно OMV. Единственото хубаво нещо в тази част от пътя. Зареждам. След няколко километра отново се връщам в дивото, но вече с пълен резервоар се чувствам полубезсмъртен. Това е една от големите илюзии на съвременния човек — че ако има гориво, интернет и чисти дрехи, значи държи нещата под контрол.
Минавам през села, в които животът си тече по някакви негови правила. В Ценово например има стадион с гръмкото име „Арена Ценово“. И не само има стадион — изглежда, че ще играят мач. Впечатляващо.
В Джулюница няма нищо. А дори да има, пътят минава извън нея, така че нищо не се вижда.
Новград изглежда повече като село, отколкото като нов град. Което не е упрек. Просто уточнение.
Продължавам и вече се чудя Свищов или Белене да е следващата ми спирка – и в двете съм бил, но Белене има изглед към реката, докато в Свищов се вижда само от парка. Белене някак надделява и просто си продължавам по познатият път.
Станало е тъкмо време за обяд, паркирвам се до РПУто, където един полицай дреме-пуши-седи на пейка и започвам да търся място, където могат да ми продадат готвена храна. Подминавам първите две, в които таратора е 1.50е, виждайки едно, в което има значително повече хора. Там, обаче, храна няма. Имат само принцеси и ме препращат към първото от заведенията покрай които бях минал.
Таратор, винен кебап и диня – 10е с бакшиша.
Усеща се как се приближавам към северозапада. После се усещам причините да са такива цените и ми става леко криво.
Хотелът е само един, което улеснява избора. Познат ми е от преди това – има басейн и паркинг, на който със сигурност ще има места. Стигам и с леко притеснение виждам, че е в ремонт. Енергийна ефективност. Съгласяват се да ми дадат стаята на цената с намалението ми в букинг. Не ми се мести повече и я взимам. Басейна е изпразнен и пълен с фибран, същото се отнася и за балкона с гледка към реката за която доплатих.
След като приключвам с работата излизам да се поразходя малко покрай реката. Заговарям се с рецепционистката, която се оказва изключително приятен събеседник, говорим си за фотография, местният бит и прородата, която е единственото нещо, което може да се види там. Подарява ми магнитче с нейна снимка (снимка, която тя е правила, нали).
В този момент група румънци с моторна лодка тъкмо са акустирали на брега и се насочват към рецепцията. Искат стая, после не я искат, а искат някой да ги закара до Свищов за 50е. Часа е малко след 20 от рецепцията започват да звънят на хора от града, които биха се навили.
Да намериш трезвен човек след 20 се оказва доста трудна задача – на третото или четвъртото обаждане един се навива за 100е.
Румънците са съгласни и тръгват, а аз отивам да си говоря с реката.
