Пристигам във Видин.
Този път съм една идея по-подготвен. Имам препоръчан хотел, ресторанти и дори инструкции какво точно да си поръчам от тях. Хотелът е близо до реката. Описан ми е като място с хубава гледка към Дунав, басейн и СПА. Доверявам се. Имат стая като за мен, но е без гледка. Басейнът е изпразнен. СПА-то не работи. Всичко е точно. Нямам енергия за повече обикаляне. Взимам стаята и сядам да поработя малко.
Към пет излизам да направя една обиколка и да събера първи впечатления. Тръгвам покрай реката по нещо, което изглежда като пътечка. В даден момент усещам, че ми е доста горещо. Оказва се, че вървя по някаква ламарина, която, предвид че навън е 36 градуса, се е нагряла до 40, но се усеща като 100.
Правя няколко тигела през града и първото ми усещане е странно. Петък следобед е, а хора сякаш няма. Или градът е твърде голям и хората са разпръснати, или просто ги няма. Виждам множество кафенета, маси, столове и никой.
Казвам си, че може би е рано и ще се появят по-късно.
Стигам до крепостта „Баба Вида“ само за да разбера, че не ми се пържи като гущер и ще я посетя сутринта.
Насочвам се към ресторанта, който на първо впечатление изглежда като видинското Happy. Знам, че трябва да си поръчам ребра, така че изборът не е труден, макар менюто да е многообразно. Лош знак, винаги.
Зачитам се — това бил наследник на „Балкантурист“.
Не може да избягаме от това, мисля си.
Идва сервитьорът да ми вземе поръчката.
— Кои ребра искате? Имаме два вида. — Каква е разликата? — Ами едните са с царевичка, както ги виждате на картинката, а другите… Тук прави някакви движения с ръце. — Другите са обикновени ребра. Ребра в чиния. Не знам как да ви ги обясня.
Взимам си тези с царевичката, които също имаха чиния.
Нищо особено на софийски цени.
Часът вече е 21:30. Очаквам да се разходя по главната и да видя хората. Оставам си с очакванията. Едно-единствено заведение има 20–30 човека и това е всичко. Разхождат се единични двойки, а около тях — множество заведения, които просто стоят тъжно празни.
На прибиране към хотела голям круизен кораб акостира на кея. Едва две двойки се престрашават да слязат. Разбирам ги.
Сутринта закусвам. Вероятно в следващите шест месеца няма да искам да опитам пържени филийки. Отивам към крепостта. По пътя жена и мъж седят на една пейка. Жената се жалва:
— Нищо не става от тоя град. Жива душа няма. Само мачки и кучета, дрехи втора употреба и на секи ъгъл — кафене.
И моите впечатления са такива, така че кимам тихо.
Крепостта е интересна. Ако не бяха болярите с дрехи от AliExpress, щеше да е топ, но да не забравяме къде сме.
Решавам, че ми е достатъчно Видин, и се мятам към Белоградчик и Магурата. Предварително проверявам кое къде е — не за друго, а за да не минавам по два-три пъти по един и същи път, карайки ги в случаен ред.
Магурата се оказва първа и тръгвам към нея.
В един момент пътят свършва и става на чакъл. Waze продължава да се шегува с мен, че има дупки. Община Белоградчик ме поздравява с „Добре дошли“ и също се шегува с мен, че има път.
В Магурата се оказва, че галерията с рисунките е затворена за посетители от години. Твърде много съвременни автори.
Показват ни филмче вместо това. На него ясно се вижда как някой е писал „кур“ и е бегал. След 7000 години ще е със същата стойност.
По пътя към изхода виждаме още множество съвременни таланти.
От изхода до входа и паркинга са два километра. Предприемчив бизнесмен е осигурил частно влакче. Първоначално на цена от 2 евро, но после явно му се е видяла малко и я е поправил на 3.
Лесно се разбира къде са началната и крайната точка. Има голяма локва масло.
