Видин е последният епизод от първата част на пътешествието ми. Изобщо не бях планирал тези текстове да се раждат, а след като се родиха – още по-малко да ги публикувам тук. Не очаквах интерес. Дори продължавам да се изненадвам, че такъв има. Епизодът за Силистра достигна до над 50 000 прегледа. Петдесет хиляди. Това мен лично ме шокира. Предизвика и малко негативни емоции, но при такъв брой хора вероятно е нормално. Когато една лична история стигне до толкова много непознати, тя вече не е само твоя. Започва да живее някакъв собствен живот, а ти стоиш отстрани и се чудиш как точно се случи това. Бих искал да благодаря на всички познати и непознати хора, които срещнах по пътя. С някои се запознахме. С други просто разменихме по някоя дума. Имаше хора, които ми разказваха за градовете си, за работата си, за реката, за рибата, за музеите, за това как се живее там, където аз само минавах. Това си взех от това пътуване. Не хотелите. Не ресторантите. Не лошия интернет, празните басейни, скъпите фургони, затворените барове, дупките, паважа, дините, мидите с маргарин и тоалетните, които не трябва да бъдат описвани повторно. Взех си разговорите. И ще си ги пазя дълго. Много ми се иска да мога просто да кажа: отидете, вижте го, преживейте го. Но осъзнавам, че за да се случи това, е нужна една особена лудост. В днешния забързан свят Северозападът, а и голяма част от Северна България, сякаш имат малко какво да предложат на човек, който търси удобство, предвидимост и лесни отговори. И същевременно са едно неописуемо преживяване. Бих могъл да се самонарека пилигрим на Северна България, макар да звучи прекалено гръмко за човек, който през повечето време просто търсеше къде да спре, къде да яде и къде интернетът няма да умре по време на среща. Минах всичко от Дуранкулак до Видин. Отне ми три седмици, над 2000 километра с кола и стотици хиляди крачки пеша. Преминах през места, през които не очаквах да мина. Запознах се с хора, с които не очаквах да се запозная. Местата често са тъжни. Рядко тъжни. Но хората изглеждат някак спокойни. Понякога дори щастливи. Макар да осъзнават много добре къде се намират и какво им липсва. Не знам как бихме могли да направим така, че тези региони да не са забравени от всички. Същевременно осъзнавам, че ако станат твърде популярни, вероятно ще загубят и едно от последните неща, които са им останали – природата, тишината и онова странно усещане, че животът още не е напълно превърнат в продукт. За финал искам да благодаря на всеки човек, когото срещнах по пътя си. Всеки един от вас остави по нещо от себе си в мен и направи пътуването ми истинско. Почти всички герои от текстовете ги видяха. Надявам се да не съм обидил никого. Ако съм – не е било нарочно, извинявайте. Пиша така, както виждам, но не винаги виждам всичко. Надявам се пътищата ни да се преплетат отново някъде. Благодаря ви, че ме изтърпяхте.